cropped-861.jpg

Християнство или ислям, или човечност…

Пиша тези редове за да Ви провокирам към размисъл. Става дума за противопоставянето, на което мнозина се поддават. Това са няколко извадки от пътеписа на двумесечното ми пътешествие из българските планини, които казват много, както за жертвите, така и за тези, които запазват своята сърдечна доброта…

Част от Ден 47

„В Бор следва малка изненада. Кръчмата – магазин в самото начало на селото е затворена. Преди четири години, след безсънието на нощния преход с влак до Пловдив, пътувах през Асеновград до село Червен. Оттам пеш по нагорнището до Белинташ и после по маркера за хижа“Сини връх“, достигнах отклонение към село Бор. Пътеката ме изведе до къща на най-високото място в селото. На самият ѝ край имаше удобно равно място, точно колкото за двуместна палатка. Първата къща изглеждаше безлюдна, но на тридесет метра от нея имаше друга – старовремска, около която се разхождаха няколко кокошки, куче и възрастен човек. Така се запознах с дядо Йокотеб. Надявам се, че правилно съм го запомнил, тъй като по рано не бях чувал такова име. Той ми каза спокойно да разпъвам палатката на хармана. Вече никой не го използвал за вършитба. После, когато се измих и преоблякох, възрастният мъж дойде с предложение да отидем до кръчмата на по бира и за мохабет. Съгласих се и след малко заедно влязохме в задушното помещение, където седем – осем мъже пушеха, разговаряйки на турски. Поздравих ги и те учтиво продължиха разговора си на български, макар че темата никак не ме засягаше. Разбрах че половината от присъстващите били от други околни села, майстори на някаква къща в Бор. По тези чукари и едно време, и сега материалите се носят с катъри, поради което строителството е трудно и прескъпо. С дядо Йокотеб по-скоро мълчахме, но мохабетът може да бъде и такъв, когато си сред хората от планината. Примирих се с поглъщането на бирата, в планина изпълнена с бистра и вкусна вода, но гъстият дим ми дойде в повече. На половината бутилка помолих моя нов приятел да излезем на чист въздух. Последваха ни и повечето мъже. Вътре остана само кръчмарят, мъж към седемдесетте, и негов приятел. Майсторите, с по едно малко шише мастика в ръка, отвориха паркирана наблизо кола, за да пуснат музика. Очаквах някой недолюбван от мен, твърде ритмичен стил, но за огромна изненада от уредбата зазвуча хороводна песен и четирима души заиграха хванати за ръце, докато ние с дядо Йокотеб гледахме тежките им стъпки. Следващото хоро – песен посветена на капитан Петко войвода, явно беше любимо на всички, защото играейки мъжете запяха гръмогласно, така че сигурно и в Три могили можеха да ги чуят…

1003

Сега площадчето беше празно, а кръчмата заключена. И всичко минало беше за миг оживял спомен. Качих се до къщата на моя познат дядо. Повиках, но никой не ми отговори. Разхождаше се самотно куче. Други признаци на живот не видях. Стана ми тъжно. Стигнах до мястото на предишния си лагер, опънах палатка, измих се и гледах как със залязващото слънце се удължават сенките в планината. Към осем часа захладня и се прибрах в палатката. В този момент няколко крави и двама души се появиха до безлюдната къща. Жив и здрав се оказа моят приятел дядо Йокотеб. Зарадва се, че съм тук точно на Байрям, но се притесни, че няма с какво да ме посрещне. Успокоявам го, че съм се навечерял и всичко ми е наред. Важното е, че се срещаме отново. Другият човек е симпатичен мъж от село Изворово, който всеки ден идвал да помага за кравите. Сядаме навън с по чаша ракия като за празник. Чукаме се за здраве и се разговаряме как са минали тези години. Когато започва да се здрачава домакинът ни кани вътре. Къщата, строена незнайно кога, прилича на повечето такива в Родопите. Долният етаж е предназначен за кравите, които през зимата с топлината на тялото си загряват цялата къща, а хората живеят на горния. Влизаме в единствената стая, използвана за живеене. Два кревата, покрити с черги и възглавници. Закачалки, с висящи по тях ризи и жилетки. Стар скрин, по който все още личи старанието на майстора му да го направи неповторимо красив. Ръждясала печка, която бързо стопля всички ни и неестествено на фона на всичко това – голям телевизор. Домакинът раздава нареждания на своя помощник и сам се залавя за работа. На мен ми казва да си седя, защото съм гост. На печката слага тенджера с пресни картофи и друга с току що издоеното мляко. Половин час по-късно на пода има ниска софра с няколко комата сух селски хляб. До тях димят сварените картофи. За мен се поднася огромна купа с айран, както вече знам, „най-важната напитка за лятото“.

  • Жалко, че днес кръчмарят празнува. Колко по-добре щяхме да сме в кръчмата.
  • Мислех, че е затворена за постоянно.
  • Не е. Той живее в Тополово и днес е с децата. Иначе идва всеки ден, защото обича родното село. Набор ми е. На 74 години.
  • Разбирам го – тук е прекрасно и изпълнено със спокойствие.
  • Децата ме карат да стоя при тях в Асеновград. Много ми е трудно. Даже, когато отида само за празниците. Затворен. Под ключ. Представяш ли си? Там се заключва. Тук нищо никога не се заключва и нищо не изчезва. Спокойно ми е. Ей на, и докторите, като ми се разболя сърцето даваха само 4 – 5 месеца, а аз шеста година карам тук.
  • Те докторите не са знаели, че живееш на санаториум.
  • Абе, не съм като едно време силен. Болестта ме отслаби. Преди от кръчмата до тук носех две торби цимент от големите. Сто килограма на гърба си носех всеки път, щом някой се басираше, че не мога.
  • Вече си на възраст.
  • Възраст. Дядо ми почина на 110. Преди да умре му порасна зъб. За трети път. И ей така, както си беше здрав се залежа два дни и умря. Майка почина на 98. Аз съм само на 74. С кръчмаря сме набори. Страх ме е за времето, когато няма да мога да се грижа за себе си. Дали ще ме погледнат децата?
  • Сега нали идват. Каза, че малкият ти син е тук всяка седмица, дори и през зимата.
  • Сега им помагам. Полезен съм. А после, когато стана непотребен, какво?

Иска ми се да го успокоя, че добър човек като него не може да има лоши, неблагодарни деца. После се сещам за моите родители. И те досега се грижат за семейството ми и правят за нас повече, отколкото ние за тях. Знам, че винаги ще им бъда задължен, но ще бъда ли добър син в края им? Вероятно ако сега се зарека, най-малко после ще могада изглеждам като глупак, както се случва всеки път с непреклонно убедените.

  • Ти как се справяш сега?
  • Ами добре. Ето имам си и помощник. Другар. В селото сега не останаха много хора, но се строят нови къщи. Ето и тази, до която ти спиш, се продаде и понякога идват новите ѝ стопани.
  • Макар до тук да се стига трудно, не може тази красота да остане недооценена.
  • Все съм се чудел какво ли е направил някога моя далечен дядо, че се е скрил от хората толкова навътре в планината из тези чукари. Ама не съжалявам, че съм живял тук през целия си живот. Хубаво ми е.
  • А днес как щяхте да празнувате, ако не бях дошъл?
  • Ами, празник. Празникът ще бъде в събота, като дойдат децата. Днес щях да хапна малко мляко и да си лягам. Ама добре, че дойде. Нямам баклава да те посрещна, но картофите са вкусни. Миналата година нищо не изкарахме, ама сега има. И сега с гост стана празникът.

Ядем по един комат сух хляб. Когато откъсна залък се налага да го държа в устата си, за да поомекне. Задържам и горещия картоф и след като преглътна, поливам с голяма глътка айран от истинско, родопско кисело мляко. Толкова е просто и едновременно толкова вкусно и приятно. Никой класен ресторант с гурме меню и превзети сервитьори не може да ми донесе това истинско усещане за удоволствие от храна и общуване. Разделяме се, когато става време за сън. Срещата с този човек толкова ме ободри, че преди лягане дълго оставам навън, загледан към звездите и смътните очертания на отсрещните баири.“

1001

Част от Ден 50

„Мисля, че би им било по-лесно да общуват с мен, макар и друговерец, просто защото живеем в едни и същи условия и се борим с подобни проблеми. За съжаление сякаш все пак наблягат на разликите с мен. Неприятно впечатление ми направи разрушената църква в село Рудина. Някога смесеното село е разполагало с църква и джамия, но когато християните са напуснали, храмът е бил съборен и сега стърчи само камбанарията. Камъните, с които е градена църквата липсват, вероятно отишли като материал за някоя ограда. Нееднократно съм бил в Турция, където съм виждал църкви и манастири, в които сега се крият стада кози, в много по-добро състояние. Като се има предвид, че е изминал почти век, откакто онези земи са напуснати от гърците, не мога да приема обяснението, че тази църква тук се е разпаднала сама за няколко десетилетия. И тук се подчертават различията, вместо да се търси общото. Няколко пъти ме заговарят на турски, докато минавам покрай селските кръчми. Щом отговоря, че не разбирам, някой продължава на български, а коментарите на останалите текат на турски, което е неуважително и няма нищо общо с толерантността на широко скроените мюсюлмани от високите родопски махали. Връщам се в миналото, когато сред съседите ни имаше много семейства с турско етническо самосъзнание  или турци, както те и ние ги наричахме. Съвсем естествено съжителствахме като близки хора в добро и лошо.  Приятелствата ми от онова време са все така живи и силни, както в детството. Заместена от култа за светлото бъдеще, вярата ни беше сведена до някакви народни ритуали, които всички заедно изпълнявахме предимно в кулинарната им част. Така с удоволствие съм преглъщал вкусна баклава на Рамазан, също както моите приятели хапваха яйца на Великден и отново заедно пред блока, трупахме съчки, кладяхме и прескачахме огъня на сирни заговезни. Не зная дали някога тук е било като в спомените ми, но сега е различно. Чувствам се като чужденец попаднал в леко враждебна нетуристическа дестинация. Тези, гледащи ме изпод вежди млади хора (възрастните са значително по-приветливи), изобщо не си дават сметка, че би трябвало са станали част от народ известен с толерантността си. Може би никак не познават дори близката история, която красноречиво доказва това. Когато по време на балканските и първата световна война (не съм съгласен с правилото която и да е война да се пише с главни букви), воюващите се ожесточили толкова много, че подлагали на геноцид всички свои поданици, в жилите на които течала „различна“ кръв, българите на юг били клани, както гърците и арменците в Турция и повече от колкото вековния враг – турците в Гърция. Вследствие на това днес в тези страни почти не са останали наши съплеменници, докато в България е пълно с хора от всякакви националности и вероизповедания, които биват считани за сънародници, просто защото са родени тук. Защо ли малцинствата не оценяват факта, че хилядите оцелели бежанци от юг, не проявявали мъст, като по този начин биха могли и да се настанят в чужди къщи, също както други направили с техните? Може би смятат, че толерантността е задължителна норма на поведение към тях или пък е слабост. Някога, в миналото изключително миролюбив народ, който е общувал с всички останали въз основа на търговски връзки, като се е старал мира да се гради на общият икономически просперитет на партньорите, били финикийците. Ако римляните арогантно не са обявили желанието си да унищожат Картаген, вероятно историята би станала свидетел на първата империя изградена със средствата на търговията. Притеснително е, че този почтен народ е изчезнал. Дали това няма да се случи и моят? Оптимист съм, въпреки че тенденцията много от сънародниците ми вече да предпочитат семплостта на бигмака пред простотата на бобеца, да пият френско кисело мляко за отслабване или да дъвчат пуканки от генно модифицирана царевица пред киноекраните с американски, напоследък твърде апокалиптични филми, постепенно също ни отдалечава от националната ни идентичност.

След село Лясковец излизам на натоварен път и завивам на север. Теоретично тук все още бих могъл да се движа по международния туристически маршрут Е- 8. Оглеждам внимателно за маркер, макар прекрасно да зная, че такъв няма и не ще открия. На изток се издига последното възвишение на Родопа, наречено Гората. По самото било на този рид трябва да минава маркирана пътека чак до винарското село Мезек, но вероятно няма желаещи с раници на гръб да практикуват винен туризъм, поради което липсва и пътека. Иначе казано, Е-8 тук е по-скоро митологичен маршрут. Няколко километра след разклона, встрани от пътя, виждам автомобили натоварени с празни бутилки и туби. Собствениците им ме уверяват, че тук тече най-хубавата и полезна вода в България. Това предизвиква у мен дежа вю. При това ми пътуване се случва за трети път да попадам на „най-хубавата вода“. Ползвам се с предимство, защото пълня само литър, а и съм атракция, която отклонява вниманието от главната задача. До чешмата кротува контейнер за отпадъци, а около него е пръснато като за преглед всичко, което би трябвало да попадне вътре. Толкова е мръсно, че няма къде да си поставя раницата. Ето как открих общото. Тук и християни и мюсюлмани безцеремонно „украсяват“ земята с боклуците си в знак на благодарност, че ги дарява с безценната си вода.“

818

И на края част от Ден 46

„Разговарям с хижаря, някак мек и спокоен мъж, който с любопитство гледа как ям зърна като алтернатива на обичайната скара. В това време пристигат поклонници, за да попитат колко стъпала трябва да изкачат до върха. Човекът отговаря с търпение на всички въпроси и когато оставаме сами, заговаря за Йенихан баба и текето на върха:

  • Тук идват много хора. От всички вери. Някои казват, че този Йенихан е бил войник, други, че бил светец. Какъв войн, щом хората са търсили и търсят тук изцеление. Сега даже един депутат идва и направи голям курбан, защото детето му се излекувало, след като го водил няколко пъти.
  • Има и други места в България, които са свети за хора от всички вери. Много се радвам, като видя как на такива места забравят различията си.
  • Тези, които вярват са добри хора, но тези без вяра са страшни. Нямат страх от възмездие и Бог, изобщо от нищо…“

 …

882

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *