Колко трудно е да бъдеш природолюбител и… български гражданин

За поредна година краченето през планините и равнините на милата ми Родина носи повече горчивина, отколкото радост. Навсякъде се натъквам на нови покъртителни гледки.

dsc09624

Снимката е направена между местността Хайдушки поляни и хижа Свобода в Преспанския дял на Родопа. Някога, този преход с продължителност 3,5 часа представляваше чудно красива пътека в девствена гора. Днес от нея е останал около километър.

dsc09627

Заложени са основите на скорошна ерозия и в едно с купчините мъртви клони, мисля че това място не ще възвърне вида си поне в следващия половин век и то ако никой повече не го докосва. Това, обаче е слабо вероятно, защото за целта:

dsc09631

Нови пътища за стотици милиони левове се изграждат всяка година. Голяма част от тези средства идват и от еврофондове. Появяват се заглавия като „Витаят съмнения около поръчките за горски пътища“, но у мен такива съмнения липсват. Убеден съм в алчното безумие на всички отговорни от главата до последната малка брънка във веригата.

314

Пътищата се използват за това, въпреки че ни убеждават, че така създават достъп на специализирана техника при пожар. Самите те са чудесен начин за добив на дървесина. Гола сеч. Някои са широки като магистрали. Ежегодно се прочистват няколко квадратни километра гора с тази цел.

499

Безумието е повсеместно. На описаното място се сече в самото подножие на връх Свобода, където ежедневно се тълпят стотици хора от различни вероизповедания. На запад в сечище се е превърнало и чудесното място за отдих „Хайдушки поляни“. Миналата година с евросредства беше прокарана екопътека до село Манастир, а днес тя вече се е превърнала в сечище с широк път. Чудесни беседки сред трупи и повалени дървета!

dsc09632

Указателните табели с надпис „сечище“ са толкова много, че най-добре би било примерно до Асеновград, до Кричим да се поставят огромни с надпис „РОДОПА – СЕЧИЩЕ“. Всъщност, май съществува по-подходяща възможност. Преди три години вървях пеш около 2000 км. през 20 планини и видях, че навсякъде е все същото. Може би най-лесно би било на всички ГКПП да се сложат табели „БЪЛГАРИЯ – СЕЧИЩЕ“.

158

Красотата отдавна е изчезнала от повечето планински пътеки. Много от тях също сме загубили със съдействието на съмнителната организация БТС. Нейните ръководители спазват загадъчно мълчание, докато дървосекачите унищожават и последните остатъци от някога дългите хиляди километри планински пътеки.

dsc09630

Вече дори основните маршрути са или изоставени или немаркирани. Е-8 е просто легендарен поне в 1/3 от дължината си…

14-10-088

Лесничеите, които се намножиха покрай кооперациите и закона за горите са се превърнали в ходещи касови апарати и непрекъснато повтарят чисто икономическия аргумент за загубата на полезна дървесина след определена възраст.

%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%be%d0%bf%d0%b0-2015-411

Затова разчитат на мъжете с моторни триони и опаковани храни да аранжират поредната „красота“.

dsc09785

Последните са толкова неуязвими, че дори и лесничеите не могат да ги накарат да разчистят след себе си.

486

Не бих могъл да оправдая никого. Дори и тези, които „вадят хляба“ по този начин. Останалите, по-нагоре се възползват от мълчаливото ни, бездейно съучастие. Обикновено против случващото се протестират шепа хора, докато другите следят рекламите на кремвирши и пастет, позволявайки бъдещето на децата им да напуска страната.

1126

Нашето бъдеще, крадено от хора, които убедено ни показват, че Природата е тяхна. Наглостта, на които стига дотам, че ни предупреждават с големи букви да пазим собствеността им, защото…

1123

Трудно е да си природолюбител! Особено ако обичаш всички аспекти на Природата, а не само високопланинските изгледи. Трудно е да си българин, осъзнаващ, че племето му се е предало на един чужд стил на живот, загърбвайки традицията на единение с Природата!

820

Трудно е да си жител на планетата, докато останалите от твоя вид, разрушават общото обиталище, задоволявайки съвсем прости, ефимерни стремежи. Трудно е!

dsc09633

P.S. Ако фотографиите ви се виждат еднакви, то това се дължи на ефекта предизвикан от „прочистването“, „санитарната сеч“, „сечта на база годишен прираст“, „прореждането“, „осветляването“ и т.н. Уверявам ви, че публикуваните тук са от Родопа, Стара планина, Рила, Сакар, Странджа, Пирин, Рудини, Земенска планина – с всяка изминала година губещи своите индивидуалности…

Родопа

Криволичещ асфалт ме води към рида, чието име дълго забравях, докато беше непреводим за мен от турски топоним. Кара Кулас бяха думите изплъзващи се от паметта ми, но споменът за простиращият се на изток като гръбнак на праисторически звяр рид, който после надига глава и се спуска към многобройните махали на село Планинско винаги представлява съвсем ясна картина пред очите ми. Минавам за пети път оттук и харесвам много това място, защото ми дава усещане за простор и свобода. Някога през високият рид са минавали търговските пътища към тракийското поле на север. Лошото време връхлитало внезапно керванджиите, които мисля тогава са се наричали кираджии и те често се залутвали в стръмните пазви на опасния балкан, като не рядко са губели живота си застигнати от снежни бури. За да предотвратят  тези беди, местните белязали пътя с уникална „зимна“ маркировка от няколко метрови стволове на смърчове стърчащи към небесата. Времето оцветило тези мъртви стъбла в черно, което допълнително подпомагало  откриването им сред белите снегове и мъглите. В големите села на юг – Загражден и Давидково, където неколкократно слушах този разказ, така и не успях да науча какво означава Кара Кулас, вероятно защото последните хора говорили турски в тях са починали преди десетилетия. Веднъж по време на поредния поход, преминавайки през едно ардинско село се сетих да попитам възрастен мъж, който ми обясни, че кулас се превежда като греда, което обяснява и историята с дългата редица от почернели стволове.

393

Наоколо по рида многото разрушени от времето стопански постройки са свидетелство за отминалото значение на голия планински гръб за животновъдството. Вероятно преди 20 години би било трудно да се почувстваш самотен точно тук, сред хилядите крави и овце, кучета и техните стопани. Сега и последният обор, който работеше някога при първото ми преминаване, е с паднал покрив, а къщата до него изглежда призрачно, след многобройните тежки зими, посрещнати в самота. Почти полегатият път лъкатуши през мочурливи места, редуващи се с поляни на припек. По склоновете расте млада и рядка борова гора разнообразявана от хвойнови храсти. Последния път когато минавах оттук спах наблизо. Палатката беше скрита от пътя от двуметрови борчета, а на юг се любувах на зашеметяваща гледка. Заради порасналите дървета, сега не мога да видя нищо в тази посока. Остава ми да следя крайпътната флора и като дете да се радвам на последните ягоди, малини и боровинки. На открито тревата вече е прегоряла или просто изкласила. Поляните от жълт кантарион пъстреят от ярко слънчево до съвсем изсъхналото тъмно кафяво. Купчина увехнала чемерика привлича погледа с приликата на полегнало животно, наобиколено от млади борчета. По огрените места, където не са защитени от сянката на дървета, листата на черната боровинка червенеят, а плодчетата и са се превърнали в сушени стафиди. Преди месец в Балкана охраняваха боровинката, защото беше незряла за бране. Времето изтече пред очите ми. Ново доказателство за това виждам в зреещите плодчета на червената боровинка, растяща  наред с тъмната си посестрима. Няколко крави разнообразяват пейзажа, но от гледката на отдавна изтляло животно разбирам, че се стопанисват сами. Последните от паслите някога тук десетки хиляди крави и овце. Отпивам по няколко глътки вода, спирайки пред всяка от изобилстващите по този рид чешми. Така ме научи дядо, когато бях дете. Той искрено се наслаждаваше на всяка глътка дарена от скрито сред дърветата изворче, бистър поток или стара чешма.

976

Преминавам от северната страна на склона и пред очите ми се разкрива широка гледка към места, които многократно съм обхождал. Пред мен стои Аква тепе (Белички връх) с чудните, сякаш издялани скали, разположени на запад от него. Острият скален рид стърчи високо в небето, а ронливите камъни са се трошили сякаш под предварително подготвен от талантлив архитект план. Пет тераси се простират в продължение на стотина метра една над друга и израсналите тук и там дървета, добавят малко цвят и живот върху плашещия пейзаж. В подножието им стотици тонове наситнени скали образуват непреодолим насип, който вероятно крие още няколко дълги редици от изпъкнали каменни стъпала на тази привлекателна стена. Отзад се червенеят пет – шест монолита, които изумяват с факта колко са различни от ронливата сива скала, макар че отстоят само на няколко десетки метра от нея. По телата им се забелязват остатъци от работата на древните обитатели на района. В тази част на планината, пълна със скални светилища, съм сигурен, че и те представляват част от гигантския замисъл на древните траки, но никога не съм отделял достатъчно време да ги разгледам подробно. Еднодневната ми разходка около тях само силно разпали любопитството ми. Може би най-интересното беше откритието на останки от овчарски колиби на височината между камъните – храмове. Допреди по-малко от век това загадъчно място е било дом на скромни труженици, издигнали от скали малки жилища, в които все още може да откриете входа, огнището, тиклите от покрива и малкото прозорче загледано към необятния свят.

939

Зад първия връх на север се редуват Караджов камък (друго нашумяло напоследък светилище) и Иванова бърчина или иначе казано пътя към Кръстов връх. Той също се вижда, макар и по-нисък, стои леко на запад от основния рид на фона на Добростан. Някога вървейки за пръв път натам, напразно се взирах, за да видя малката църквичка. Днес хотелът (манастир), като фар дава знак къде се намира свещеното място. На изток в далечината, Сини връх е последния висок на хоризонта и пред него се разпростира мрежата от скалисти гръбнаци на Източните Родопи. Той напомня, че мога да вървя през него в пътя си към края на планината, но съм решил по възможност да не се отклонявам толкова на север. Всъщност има още един висок връх на изток, през който трябва утре да премина, но засега той остава скрит от мен. Дълго не ми се откъсва от пленителния пейзаж. Намирам още много промени наоколо. Преди 15 години склонът над мен беше съвсем гол. Представял съм си колко много хора могат да се съберат тук, като на сбор на цялата страна. Сега ридът е покрит с млада борова гора. Северният вятър е успял да вдигне по нагорнището купища семена, които са намерили мястото си.  Може би тази гора е доказателство за климатичните промени или пък отбелязва края на епохата на пасбищното животновъдство. Не зная кой е верния отговор, но помня колко различно беше до сравнително скоро. Докато се рея мислено над познатите родопски върхове, в спомените си повтарям всяка стъпка извървяна през тази планина. Страстта ми към нея ме кара зимно време да се взирам в няколкото карти, с които разполагам, за да запомня всяка евентуална възможност да достигна до определено място. Не крия, че предпочитам непознатите и необходени пътеки. Те винаги имат какво да ми предложат и обикновено разкриват повече от обичайните предназначени за туристи. Една карта от колекцията ми, използвам за да нанасям с маркер пътищата и пътеките, по които съм преминал пеш. На места мрежата е доста гъста, но Родопа е голяма и все още има много бели полета, които от години чакат своя час.

1011

Гледайки извивките на релефа ми хрумва идеята да се спусна до Хамбар дере. Малката обезлюдена махала лежи юго-източно от Акватепе, застинала в контрастен покой спрямо околните склонове. Спускащите се от всякъде стръмни баири са покрити с бор или бук в зависимост от изложението, но и двата вида гори носят лек привкус на мъртвило с кафявата шума или жълтеещите иглички в подножието на дърветата. В средата на тази малка долина се зеленеят тучни поляни оградени с диви череши, орехи и стари ябълкови дървета, а израснали до непознати висоти водни елши описват лъкатушенето на няколкото ръкава на река Боровица, която носи много имена по дължината на течението си и тук естествено се нарича Хамбар дере. Накацали по възвишенията стари къщи се сливат до мимикрия с пейзажа и единствено кафявите редици електрически стълбове разкриват местоположението им. Някога хората от тази и още няколко махали надолу по течението са били изселени, заради резервата за мечки „Кормисош“. Е, държавата ги обезщетила финансово и им предоставила възможност за неограничен избор къде да живеят, във време когато обикновения човек нямаше такъв, но раздялата с това прекрасно място със сигурност е вгорчила живота поне на възрастните. В наши дни повечето къщи, като че ли отново се използват като вили, но от пришълци от полето. Преди време попитах една жена мога ли да вървя по течението на реката, а тя веднага започна с изоставените махали и мечките, които са се заселили в тях и очакват такива като мен. Страхът от мечките отдавна не ме изненадва, но признавам, че винаги се появяват неочаквани нюанси. Утре бих могъл да вървя по течението на реката все надолу докато стигна чак до село Кадънка. Така евентуално ще проверя кой населява изоставените махали, а и бих могъл да гостувам на някоя еволюирала до стопанин на стара къща мечка. Решавам, че все пак ще се придържам към предварително подготвения план.814

Никога не бях срещал човек по няколко километровото протежение на рида, въпреки че някога наоколо все още се разхождаха стада крави, до едва последното ми преминаване. Срещата с няколко загражденци, близо до разклона към селото им е един от спомените греещи сърцето ми, заради човечността, която времето не може да изкорени по никакъв начин от тази планина. Трима мъже седнали сред тучната зеленина с изглед към севера, който и сега непрекъснато привлича погледа ми не пропуснаха да ни извикат при тях, въпреки че с Таня и Кирил вървяхме далеч. Откликнахме на поканата от учтивост, но усмихнатите, сърдечни хора скоро ни плениха с прямотата и веселието си. Голямо родопско одеяло беше отрупано с храна, но никой не вземаше и хапка, въпреки че чашите с ракия често се вдигаха за наздравица. Аз също получих такава и извън размисъла за здравословни навици, привички, режими и обстоятелството, че не съм любител на тази напитка, я надигнах със съзнанието че така ставам част от случващото се, а не просто страничен наблюдател.

  • Чакаме жените се върнат от брането на боровинки, нали тази година е много щедра на горски плодове, та затова само си казваме наздраве, но вие започвайте, не се притеснявайте! – започна Стефан.
  • Детето не трябва да чака, дайте му вилица и да хапва – настояваше най-младият от всички – Дочо, който ги беше довел до тук с високо проходимият си автомобил, – а и Вие може да започвате, то в планината се огладнява.
  • Ние носим скромен обяд, но така преценяваме нуждите си тук – обясняваше Таня, изваждайки няколко къшея от опечения от нея квасен хляб. – Всяка вечер хапваме гъбите, които наберем през деня. Малкият ни гъбар така и не може да им се насити.
  • Много гъби имаше тази година. Напълнихме 100 буркана с манатарка. А, ето ги и жените.
  • Добре дошли, гости – каза Милка, съпругата на Стефан, оставяйки пълна кофа, опитвайки да скрие боядисаните си ръце. – Извиняваме се, че се е наложило да ни чакате.
  • То нашето тук сякаш е по-важно, защото тази година вече сме осигурили зимнината за нас и децата по градовете.
  • Хайде започвайте! Дадохте ли им вилици? – се разпореждаха жените.
  • Ние ще използваме само една за трима ни.
  • Не се притеснявайте! Когато излизаме така за работа или просто да се насладим на хубавия изглед, винаги вземаме повече прибори и повече храна, защото не знаем дали няма да срещнем някой в нужда или за добра компания. Така правеха родителите ни, така правим и ние.

Родопският дух. Човекът живеещ сред безбройните дипли на тази планина винаги е желал мир за дома си, в който да се грижи за децата и бъднините си. Историческите превратности през хилядолетията не са оставяли дори само няколко десетилетия на спокойствие хората, избрали да съградят тук своя дом. И въпреки всичките беди и трудности, духът им е жив. Въпреки постоянните войни, робството, насилствената промяна на вярата, колективизацията на социализма и опустошенията на демокрацията, родопчаните носят своята доброта. Като че ли самата планина възпитава в тях мъдростта за преходността на нещата, в които ние от градовете така силно сме се оплели. Всяка среща с родопчани ме зарежда с вяра в положителната страна на човечеството. Днес макар и сам седнах отново на същото място и спомняйки си преживях пак уюта на съприкосновението с прекрасните хора.1001

Практиката на д-р Грандева

 

untitled-4

www.dr.tanyagrandeva.com

Преди много години се дипломирах в специалност маркетинг. Това означава, че познавам поне няколко начина за привличане вниманието на публиката с цел промотиране дейността на съпругата ми. Проблемът се състои в това, че съм противник на безсмисленото потребление, на политическата коректност (както модерно се нарича лъжата) и на маркетинговите стратегии целящи замъгляване умовете на целевата група. Ето защо ще го направя по един съвсем различен – немаркетингов модел, който по-късно може да влезе в учебниците като христоматиен пример за неправилен рекламен подход или в тези за семейно право като опит на съпруга да провали прохождащия бизнес на съпругата си. Обикновено предприемачите се фокусират върху възможно по-голяма клиентска група, но сега ще се постарая да направя точно обратното.

Не се обръщайте към д-р Грандева в следните случаи:

  • ако желаете да чуете потвърждение на точно Вашите очаквания, както се случва когато посетите други нейни колеги;
  • ако искате да Ви потупа по рамото, потвърждавайки правилността на избора да се храните с всичко, което обичате;
  • ако мислите, че ще Ви даде съвет как да отслабнете като се храните по обичайния начин, допълнително намалявайки до минимум усилията като работа, спорт, активен отдих;
  • ако искате да Ви предпише огромно количество хранителни добавки, които да Ви направят щастливи, прекрасни, да уплътнят костите, да пречистят вътрешностите, да стопят мазнините, да втечнят мозъка и в едно с всичко това да намалят размера на смущаващо дебелите Ви портфейли;
  • ако очаквате да Ви изпрати на пазар за суперскъпи суперхрани, без които не бихте могли да запазите младостта, красотата и размера на талията си;
  • ако желаете някой да Ви даде препоръка за похапване на риба, сурово месо във вид на сушени деликатеси или готвено такова, заплашвайки Ви с приближаваща болест и смърт, при условие, че не спазвате това тъй важно указание;
  • ако очаквате „безценни“ съвети от типа „чиа за закуска; грейпфрут преди обед, ябълка след и двайсет клякания вместо; сок от нони следобед; годжибери със сироп от бреза и биококос с какаови зърна за вечеря“;
  • ако предпочитате някой без опит, но с диплома от дистанционен курс към незнаен западен университет, вместо медик практикувал здравословно хранене почти две десетилетия и използвал познанията си в лечението на хиляди пациенти;
  • ако търсите временно, а не принципно решение на проблемите си;
  • ако копнеете да сте пациент, т.е. болен, вместо клиент попълващ пропуските в здравословното си образование с цел дългогодишно здраве;
  • ако мечтаете за лекар, който да Ви консултира непрестанно, превръщайки Ви в негов постоянен източник на доходи.

Спирам, макар че се сещам за още няколко точки. На всички, които до тук не са срещнали ограничаващи условия, пожелавам успех. Мисля, че вече разполагате с ясна алтернатива по отношение на правилния начин на профилактика, лечение и живот, чрез храненето.

www.dr.tanyagrandeva.com

Валентин Грандев

Християнство или ислям, или човечност…

Пиша тези редове за да Ви провокирам към размисъл. Става дума за противопоставянето, на което мнозина се поддават. Това са няколко извадки от пътеписа на двумесечното ми пътешествие из българските планини, които казват много, както за жертвите, така и за тези, които запазват своята сърдечна доброта…

Част от Ден 47

„В Бор следва малка изненада. Кръчмата – магазин в самото начало на селото е затворена. Преди четири години, след безсънието на нощния преход с влак до Пловдив, пътувах през Асеновград до село Червен. Оттам пеш по нагорнището до Белинташ и после по маркера за хижа“Сини връх“, достигнах отклонение към село Бор. Пътеката ме изведе до къща на най-високото място в селото. На самият ѝ край имаше удобно равно място, точно колкото за двуместна палатка. Първата къща изглеждаше безлюдна, но на тридесет метра от нея имаше друга – старовремска, около която се разхождаха няколко кокошки, куче и възрастен човек. Така се запознах с дядо Йокотеб. Надявам се, че правилно съм го запомнил, тъй като по рано не бях чувал такова име. Той ми каза спокойно да разпъвам палатката на хармана. Вече никой не го използвал за вършитба. После, когато се измих и преоблякох, възрастният мъж дойде с предложение да отидем до кръчмата на по бира и за мохабет. Съгласих се и след малко заедно влязохме в задушното помещение, където седем – осем мъже пушеха, разговаряйки на турски. Поздравих ги и те учтиво продължиха разговора си на български, макар че темата никак не ме засягаше. Разбрах че половината от присъстващите били от други околни села, майстори на някаква къща в Бор. По тези чукари и едно време, и сега материалите се носят с катъри, поради което строителството е трудно и прескъпо. С дядо Йокотеб по-скоро мълчахме, но мохабетът може да бъде и такъв, когато си сред хората от планината. Примирих се с поглъщането на бирата, в планина изпълнена с бистра и вкусна вода, но гъстият дим ми дойде в повече. На половината бутилка помолих моя нов приятел да излезем на чист въздух. Последваха ни и повечето мъже. Вътре остана само кръчмарят, мъж към седемдесетте, и негов приятел. Майсторите, с по едно малко шише мастика в ръка, отвориха паркирана наблизо кола, за да пуснат музика. Очаквах някой недолюбван от мен, твърде ритмичен стил, но за огромна изненада от уредбата зазвуча хороводна песен и четирима души заиграха хванати за ръце, докато ние с дядо Йокотеб гледахме тежките им стъпки. Следващото хоро – песен посветена на капитан Петко войвода, явно беше любимо на всички, защото играейки мъжете запяха гръмогласно, така че сигурно и в Три могили можеха да ги чуят…

1003

Сега площадчето беше празно, а кръчмата заключена. И всичко минало беше за миг оживял спомен. Качих се до къщата на моя познат дядо. Повиках, но никой не ми отговори. Разхождаше се самотно куче. Други признаци на живот не видях. Стана ми тъжно. Стигнах до мястото на предишния си лагер, опънах палатка, измих се и гледах как със залязващото слънце се удължават сенките в планината. Към осем часа захладня и се прибрах в палатката. В този момент няколко крави и двама души се появиха до безлюдната къща. Жив и здрав се оказа моят приятел дядо Йокотеб. Зарадва се, че съм тук точно на Байрям, но се притесни, че няма с какво да ме посрещне. Успокоявам го, че съм се навечерял и всичко ми е наред. Важното е, че се срещаме отново. Другият човек е симпатичен мъж от село Изворово, който всеки ден идвал да помага за кравите. Сядаме навън с по чаша ракия като за празник. Чукаме се за здраве и се разговаряме как са минали тези години. Когато започва да се здрачава домакинът ни кани вътре. Къщата, строена незнайно кога, прилича на повечето такива в Родопите. Долният етаж е предназначен за кравите, които през зимата с топлината на тялото си загряват цялата къща, а хората живеят на горния. Влизаме в единствената стая, използвана за живеене. Два кревата, покрити с черги и възглавници. Закачалки, с висящи по тях ризи и жилетки. Стар скрин, по който все още личи старанието на майстора му да го направи неповторимо красив. Ръждясала печка, която бързо стопля всички ни и неестествено на фона на всичко това – голям телевизор. Домакинът раздава нареждания на своя помощник и сам се залавя за работа. На мен ми казва да си седя, защото съм гост. На печката слага тенджера с пресни картофи и друга с току що издоеното мляко. Половин час по-късно на пода има ниска софра с няколко комата сух селски хляб. До тях димят сварените картофи. За мен се поднася огромна купа с айран, както вече знам, „най-важната напитка за лятото“.

  • Жалко, че днес кръчмарят празнува. Колко по-добре щяхме да сме в кръчмата.
  • Мислех, че е затворена за постоянно.
  • Не е. Той живее в Тополово и днес е с децата. Иначе идва всеки ден, защото обича родното село. Набор ми е. На 74 години.
  • Разбирам го – тук е прекрасно и изпълнено със спокойствие.
  • Децата ме карат да стоя при тях в Асеновград. Много ми е трудно. Даже, когато отида само за празниците. Затворен. Под ключ. Представяш ли си? Там се заключва. Тук нищо никога не се заключва и нищо не изчезва. Спокойно ми е. Ей на, и докторите, като ми се разболя сърцето даваха само 4 – 5 месеца, а аз шеста година карам тук.
  • Те докторите не са знаели, че живееш на санаториум.
  • Абе, не съм като едно време силен. Болестта ме отслаби. Преди от кръчмата до тук носех две торби цимент от големите. Сто килограма на гърба си носех всеки път, щом някой се басираше, че не мога.
  • Вече си на възраст.
  • Възраст. Дядо ми почина на 110. Преди да умре му порасна зъб. За трети път. И ей така, както си беше здрав се залежа два дни и умря. Майка почина на 98. Аз съм само на 74. С кръчмаря сме набори. Страх ме е за времето, когато няма да мога да се грижа за себе си. Дали ще ме погледнат децата?
  • Сега нали идват. Каза, че малкият ти син е тук всяка седмица, дори и през зимата.
  • Сега им помагам. Полезен съм. А после, когато стана непотребен, какво?

Иска ми се да го успокоя, че добър човек като него не може да има лоши, неблагодарни деца. После се сещам за моите родители. И те досега се грижат за семейството ми и правят за нас повече, отколкото ние за тях. Знам, че винаги ще им бъда задължен, но ще бъда ли добър син в края им? Вероятно ако сега се зарека, най-малко после ще могада изглеждам като глупак, както се случва всеки път с непреклонно убедените.

  • Ти как се справяш сега?
  • Ами добре. Ето имам си и помощник. Другар. В селото сега не останаха много хора, но се строят нови къщи. Ето и тази, до която ти спиш, се продаде и понякога идват новите ѝ стопани.
  • Макар до тук да се стига трудно, не може тази красота да остане недооценена.
  • Все съм се чудел какво ли е направил някога моя далечен дядо, че се е скрил от хората толкова навътре в планината из тези чукари. Ама не съжалявам, че съм живял тук през целия си живот. Хубаво ми е.
  • А днес как щяхте да празнувате, ако не бях дошъл?
  • Ами, празник. Празникът ще бъде в събота, като дойдат децата. Днес щях да хапна малко мляко и да си лягам. Ама добре, че дойде. Нямам баклава да те посрещна, но картофите са вкусни. Миналата година нищо не изкарахме, ама сега има. И сега с гост стана празникът.

Ядем по един комат сух хляб. Когато откъсна залък се налага да го държа в устата си, за да поомекне. Задържам и горещия картоф и след като преглътна, поливам с голяма глътка айран от истинско, родопско кисело мляко. Толкова е просто и едновременно толкова вкусно и приятно. Никой класен ресторант с гурме меню и превзети сервитьори не може да ми донесе това истинско усещане за удоволствие от храна и общуване. Разделяме се, когато става време за сън. Срещата с този човек толкова ме ободри, че преди лягане дълго оставам навън, загледан към звездите и смътните очертания на отсрещните баири.“

1001

Част от Ден 50

„Мисля, че би им било по-лесно да общуват с мен, макар и друговерец, просто защото живеем в едни и същи условия и се борим с подобни проблеми. За съжаление сякаш все пак наблягат на разликите с мен. Неприятно впечатление ми направи разрушената църква в село Рудина. Някога смесеното село е разполагало с църква и джамия, но когато християните са напуснали, храмът е бил съборен и сега стърчи само камбанарията. Камъните, с които е градена църквата липсват, вероятно отишли като материал за някоя ограда. Нееднократно съм бил в Турция, където съм виждал църкви и манастири, в които сега се крият стада кози, в много по-добро състояние. Като се има предвид, че е изминал почти век, откакто онези земи са напуснати от гърците, не мога да приема обяснението, че тази църква тук се е разпаднала сама за няколко десетилетия. И тук се подчертават различията, вместо да се търси общото. Няколко пъти ме заговарят на турски, докато минавам покрай селските кръчми. Щом отговоря, че не разбирам, някой продължава на български, а коментарите на останалите текат на турски, което е неуважително и няма нищо общо с толерантността на широко скроените мюсюлмани от високите родопски махали. Връщам се в миналото, когато сред съседите ни имаше много семейства с турско етническо самосъзнание  или турци, както те и ние ги наричахме. Съвсем естествено съжителствахме като близки хора в добро и лошо.  Приятелствата ми от онова време са все така живи и силни, както в детството. Заместена от култа за светлото бъдеще, вярата ни беше сведена до някакви народни ритуали, които всички заедно изпълнявахме предимно в кулинарната им част. Така с удоволствие съм преглъщал вкусна баклава на Рамазан, също както моите приятели хапваха яйца на Великден и отново заедно пред блока, трупахме съчки, кладяхме и прескачахме огъня на сирни заговезни. Не зная дали някога тук е било като в спомените ми, но сега е различно. Чувствам се като чужденец попаднал в леко враждебна нетуристическа дестинация. Тези, гледащи ме изпод вежди млади хора (възрастните са значително по-приветливи), изобщо не си дават сметка, че би трябвало са станали част от народ известен с толерантността си. Може би никак не познават дори близката история, която красноречиво доказва това. Когато по време на балканските и първата световна война (не съм съгласен с правилото която и да е война да се пише с главни букви), воюващите се ожесточили толкова много, че подлагали на геноцид всички свои поданици, в жилите на които течала „различна“ кръв, българите на юг били клани, както гърците и арменците в Турция и повече от колкото вековния враг – турците в Гърция. Вследствие на това днес в тези страни почти не са останали наши съплеменници, докато в България е пълно с хора от всякакви националности и вероизповедания, които биват считани за сънародници, просто защото са родени тук. Защо ли малцинствата не оценяват факта, че хилядите оцелели бежанци от юг, не проявявали мъст, като по този начин биха могли и да се настанят в чужди къщи, също както други направили с техните? Може би смятат, че толерантността е задължителна норма на поведение към тях или пък е слабост. Някога, в миналото изключително миролюбив народ, който е общувал с всички останали въз основа на търговски връзки, като се е старал мира да се гради на общият икономически просперитет на партньорите, били финикийците. Ако римляните арогантно не са обявили желанието си да унищожат Картаген, вероятно историята би станала свидетел на първата империя изградена със средствата на търговията. Притеснително е, че този почтен народ е изчезнал. Дали това няма да се случи и моят? Оптимист съм, въпреки че тенденцията много от сънародниците ми вече да предпочитат семплостта на бигмака пред простотата на бобеца, да пият френско кисело мляко за отслабване или да дъвчат пуканки от генно модифицирана царевица пред киноекраните с американски, напоследък твърде апокалиптични филми, постепенно също ни отдалечава от националната ни идентичност.

След село Лясковец излизам на натоварен път и завивам на север. Теоретично тук все още бих могъл да се движа по международния туристически маршрут Е- 8. Оглеждам внимателно за маркер, макар прекрасно да зная, че такъв няма и не ще открия. На изток се издига последното възвишение на Родопа, наречено Гората. По самото било на този рид трябва да минава маркирана пътека чак до винарското село Мезек, но вероятно няма желаещи с раници на гръб да практикуват винен туризъм, поради което липсва и пътека. Иначе казано, Е-8 тук е по-скоро митологичен маршрут. Няколко километра след разклона, встрани от пътя, виждам автомобили натоварени с празни бутилки и туби. Собствениците им ме уверяват, че тук тече най-хубавата и полезна вода в България. Това предизвиква у мен дежа вю. При това ми пътуване се случва за трети път да попадам на „най-хубавата вода“. Ползвам се с предимство, защото пълня само литър, а и съм атракция, която отклонява вниманието от главната задача. До чешмата кротува контейнер за отпадъци, а около него е пръснато като за преглед всичко, което би трябвало да попадне вътре. Толкова е мръсно, че няма къде да си поставя раницата. Ето как открих общото. Тук и християни и мюсюлмани безцеремонно „украсяват“ земята с боклуците си в знак на благодарност, че ги дарява с безценната си вода.“

818

И на края част от Ден 46

„Разговарям с хижаря, някак мек и спокоен мъж, който с любопитство гледа как ям зърна като алтернатива на обичайната скара. В това време пристигат поклонници, за да попитат колко стъпала трябва да изкачат до върха. Човекът отговаря с търпение на всички въпроси и когато оставаме сами, заговаря за Йенихан баба и текето на върха:

  • Тук идват много хора. От всички вери. Някои казват, че този Йенихан е бил войник, други, че бил светец. Какъв войн, щом хората са търсили и търсят тук изцеление. Сега даже един депутат идва и направи голям курбан, защото детето му се излекувало, след като го водил няколко пъти.
  • Има и други места в България, които са свети за хора от всички вери. Много се радвам, като видя как на такива места забравят различията си.
  • Тези, които вярват са добри хора, но тези без вяра са страшни. Нямат страх от възмездие и Бог, изобщо от нищо…“

 …

882

Как отгледахме природолюбител…

Моят вече 12 годишен син не е запален природолюбител. Той е човек, който с лекота общува с околния свят, благодарение на усилията вложени от нас като родители. Още от бебе прекарваше по-голямата част от деня навън. Ето защо свежият въздух и птичите песни са характерни за естествената му среда. Планина, както и морето и до днес са неотменна част от живота му, но всичко започва от самото начало. Не сме отложили това възпитание нито с ден.

103

Първи поход с нощувка на открито в Рила 3 месеца преди да навърши 5…

101

Така се става един от малцината посетители на Жълтите езера…

104

Нощта изглежда не е била тежка. На чай в първата хижа…

344

Тук вече е на 5г. и 9м. на 14.08 в двора на Рилската света обител ден преди началото на тридневен поход с продължителност около 100 км!

346

На 15.08 времето вече не е така благосклонно, но не би могло да уплаши младия планинар и предстоящото изкачване до…

353

Хижа Македония, където впечатленият от постижението хижар му подари еделвайс с думите „друг такъв като теб не е идвал чак от Рилския манастир…“

356

На следващият ден вече сме върху пързалката…

362

Пътечката не е ужасяваща. Все още не сме се хванали за проволките…

361

Важното е, че сме уверени..

374

Истинските природолюбителите се радват на невероятни места в ресторанта на живота. На такъв изглед менюто от зеленчук и малко пълнозърнест хляб е повече от достатъчно…

380

И на края Кирил достига до своята поляна.

И за да поддържаме добра форма скоро сме на връх Мусала, откъдето започва нов поход, но това е вече друга история…

415

Днес нашето момче познава растения, събира гъби и е голям приятел на животните…

Узана фото 263

За дивото палаткуване и господа министрите честно

Утре е денят off. Ще се произнасят по отношение на съдбата на дивото къмпингуване в цялата страна. Изглежда, че загрижени за чистотата на природата дами и господа ще решат въпроса по Сталински. У мен съществува подозрението, че въпросните инициативни управници изобщо не стъпват встрани от хотелските комплекси продаващи услугата all inclusive. Ето защо ще взема да им обясня някои неща.

Около големите язовири и навред по Черноморското крайбрежие е много мръсно. Факт! Там бивакуват хора, за които природата е бира-скара на зелено или синьо. Но те не са единствени. Истинските любители на природата се съобразяват с нейната красота и съвсем отговорно не оставят следи след себе си. Да накажем всички, заради липсата на възпитание на половината? Това честно казано ми се вижда като безпомощност и е точно това.

Трябва като всеки загрижен да изпратя становище до министерството по отношение на подготвения закон. Няма да го направя. Становището ми, неуважаеми управници е, че сте некадърни глупаци! Зная, че звучи обидно, но ще се аргументирам!

  • Прекрасната българска природа от десетилетия страда от ужасното ни отношение към нея. Преди година символично прекроихте Закона за горите, като оставихте възможността, определени кръгове да печелят от разсипията на майката природа. Вероятно нямате никаква представа от случващото се в горите, но освен основния проблем с безразборната (често законна) сеч и произтичащите от нея свлачищни процеси, засушавания, наводнения и изчезвания на местообитания, съществува и наболелия днес проблемът с чистотата. Навред из горите има сметища оставени от дървосекачите (най-обикновено роми), за които горските казват, че няма начин да ги накарат да почистят след себе си. Новият закон за къмпингуването на открито би ударил първо тях, което съответно би се отразило върху произтичащите от работата им финансовите инжекции за партийните каси. (За да го избегнете бихте могли в нарочно постановление да уредите биваците на дървосекачите със статут на къмпинги). Как ще се справите с тези диво къмпингуващи и останалите след десетилетия сеч боклуци из всички гори на България?
  • Навред из страната хора, които аз лично не мога да разбера, изхвърлят битовите си отпадъци „в ничията зона“ между къщите и гората или още по-често наблизо в гората. Това е проблем – много по-голям от този със замърсяването след бивакуване. Ще Ви дам пример. В землището на община Белослав е разположен завод за преработка на ТБО, който поема сметта на Варна и курортните комплекси, като така е използвана само част от капацитетът му. Всички населени места в малката община Белослав (и във всички съседни) са обградени от ясна и все по-набъбваща демаркационна линия от всевъзможни отпадъци. Как ще се справите с това? Повечето кметове са членове на управляващите партии и пазят любовта на електората с безразличие към този проблем.
  • Навред из страната по второстепенните пътища клечат жрици на любовта – изпълняващи дейност извън закона – така и никой от Вас не събра смелост да го регулира този процес. Обитаваните от тях места изобилстват от изхвърлени сред природата употребени презервативи и мокри кърпички (произведени от спайнелейкс – пластамаса), които създават доста по-отвратително усещане от боклуците на къмпингуващите. Ще Ви дам пример. Местността Побити камъни – единствен по рода си на планетата скален феномен е пренаселена от въпросните момичета и отпадъците им, а в същото време и от посетители, често деца, които се чудят на разхвърляните „балончета“. Това кога и как?
  • Загрижеността Ви към природата е доста притеснителна, защото бреговете на морето се „цапат“ с все повече бетон. Вероятно много от диво къмпингуващите са се сетили, че на малкото им останали любими места ще израснат (вече необезпокоявани от палаткаджии) нови комплекси… Това до кога?

През лятото на 2013 г. извървях пеш с раница и палатка на гръб 2000 км. или повече от 2000000 крачки сред нашите планини. Целта ми бе да покажа, че е възможно без дива консумация, човек да общува с околната среда. Исках да докажа безопасността на нашата природа и как ѝ се отразяват порочните практики като сеч и безразборно изхвърляне на отпадъци. Тогава обществения фокус беше върху събарянето на тогавашната власт, но и след това проблеми като тези не са излизали на дневен ред. Вероятно днешната дискусия цели отклоняването на общественото внимание от вземането на нов заем или някой друг пладнешки хайдутлук…

P.S. Към политиците. През онова лято не оставих нито следа след 60 нощи сред природата. Изключително отговорен съм и спазването на законите никога не е стояло като въпрос пред мен, но ако приемете този, автоматично ме превръщате в престъпник. Вие решавате!

  • на картинката – изоставен лагер на дървосекачи…

Незавидното място на науката днес

Къде се намира мястото на науката в наши дни?

Днес все по-често се сблъсквам с противоречивото мнение на влюбени в децата си родители, според които от една страна образователната система е ужасна и не дава знания на учениците, а от друга твърде много ги натоварва. Добро или лошо организирано, образованието е необходимост, но е неразумно да се разчита единствено на него за интелектуалното развитие на малките. Родителите трябва да насърчават интереса на децата към света, което не може да се случи с обичайните методи: „Гледай анимация“, „Вземи си таблета“ и „Добре, отиди на компютъра, но само за 2 часа“. Книгите са тези, които поставят въпроси за размисъл. Съвместното четене е необходимото основно образование, чрез което детето в спокойната компания на родителя, може да прояви всички свои интереси. Насърчаването да ги развива е възможно най-доброто, което може да се направи. Наскоро говорих с майка, която твърдеше, че нейния изключително буден, девет годишен син, развива маниакален интерес към космоса, но само три изречения по-късно недоумяваше за какво може да му послужи ученето на физика и химия в горните класове. Оказа се, че тя изобщо не си спомня законите на Кеплер, нямаше представа към какво се отнасят и дори беше забравила за съществуването на немския учен от XVI – XVII век. Малко по-късно във все същия разговор разбрах, че вярва в съществуването на планета Нибиру, която носи на плещите си „нашите създатели Ануаките“, а също така очаква сблъсъка на мистериозното небесно тяло със Земята.

Законите на Кеплер се отнасят до движението на планетите. Те са доказателство за това, че не може да съществува планета с високо ексцентрична орбита подобна на тези на кометите, която ту се появява, ту изчезва. В страховито консервативното средновековие хора като Галилей, Коперник, Брахе, Кеплер се борели с възприетите от всички стандарти на невежество. Йохан Кеплер построил цяла система от формули, обуславящи космическите отношения, но тези изчисления и по-специално идеята, че планетите са изоставили идеалния кръг като „избор“ на траектория за движението си, били посрещани със студена ненавист. Истинското им значение става ясно едва след като сър Нютон показва, че тези закони са ясно следствие от законите на механиката и гравитацията. Математиката и физиката дават възможността на неколцина учени от XIX век, самостоятелно да изчислят орбитата на неоткрита планета, която очевидно влияе върху орбитата на Уран. Въз основа на техните измервания била открита планетата Нептун. Какво би се случило ако техните родители са се съмнявали в смисъла да се изучава наука? Къде бихме били, ако в миналото всички родители щадяха децата си както ние днес?

Благодарение на незаинтересоваността ни към истинския свят, днес мнозина не са по-далеч в разбиранията си от тези на католически свещеник от XV век. Вероятно достатъчността на пълния хладилник, гардероб и телевизор (имам предвид стотиците програми за забавление) или ефимерните стремежи към единствено езотерично обяснение на случващото се, ни връщат в така наречените тъмни години. Ако дамата беше учила внимателно и с интерес физика, не би очаквала със страх сблъсъка на Нибиру със Земята през 2003 („предсказан от шумерите), 2012 (предречен от маите), 2015 („според неофициална информация“! в мнозина източници) и докато пиша тези редове през март 2016 или 2032 (предречен от Нострадамус и други пророци). Липсата на познание за света е изгодна за всички, които продават. Колко милиони томове книги са реализирани единствено по въпроса с тази измислена планета, само защото мнозина не са научили един урок по физика. Същото се случва с незнаещите във всяка една област на живота. Те се превръщат във сигурни жертви, на всякакви търговци, лечители, предсказатели и изобщо шарлатани от всякакъв род…

Липсата на познание, ограничава възможността за задълбочен анализ до нула, като дава предимство на майсторите на послания. В крайна сметка това обезсмисля дори същността на съвременната демокрацията, оставяйки избора на неуки хора с необосновано, но за сметка на това убедено мнение и в голяма степен прибавя политиците в групата на шарлатаните възползващи се от невежеството…

Валентин Грандев

За книгите

Чарлз Дарвин бил поканен на кораба Бийгъл през 1831 г. от капитан Робърт Фицрой, който като джентълмен имал нужда да контактува с някой подобен на него. Двадесет и три годишният „морски вълк“ бил изключителен поклонник на Библията и непрекъснато търсел доказателства за библейското сътворение. Ето защо той подбрал за свой спътник в петгодишното пътешествие, човек с духовно образование в лицето на младия Дарвин, но скоро останал изключително разочарован, тъй като открил, че изборът му е доста либерален във възгледите си и изобщо не е отдаден на християнството. Какво се е случвало на Бийгъл и след това може да прочетете на много места.

По-интересна е втората поява на Фицрой, макар и индиректна, много години по-късно. През 1859 г. Дарвин неохотно издава „Произход на видовете“. Вероятно е бил наясно с бурята, която отприщва и единствено факта, че вече и друг (Алфред Ръсел Уолъс) е стигнал до подобни изводи, го накарал да пристъпи към публикуване на завършения през 1844 г. труд. Целият тираж бил изчерпан още през първия ден и спорът започнал. Авторът странял от всяка публичност, дори от обсъжданията на труда му, като продължавал да изследва червеите, орхидеите, усещанията на животните и движението на растенията – като във всяко едно достигнал блестящи научни резултати. Смущаващото в книгата най-вече била съвсем леко прозиращата идея, че човекът е резултат от развитието на маймуната. (Дарвин публикува „Произход на човека“ едва през 1871г.) Ето защо съществувала необходимост този въпрос да бъде разискван публично. На 30 юни 1860 г., на заседание на Британската асоциация за развитие на науката в Оксфордския зоологически музей присъствали повече от 1000 души. Като защитник на теорията бил поканен биологът Томас Хъксли, който по-късно бил наричан „булдогът на Дарвин“. Подобно на всяка друга идея (теорията на Дарвин се превръща в доказана „практика“ едва в средата на XX век) и тази имала горещи привърженици и противници, като и двете партии били готови на всичко, за да победят. След изложението на Джон Драйпър озаглавено „Интелектуално развитие на Европа, разгледано с оглед на възгледите на Дарвин“ се изправил да говори епископът на Оксфорт Самуел Уилбърфорс. Той бил добре подготвен от своята вяра, но и от антидарвиниста Ричърд Оуен, който му бил на гости предната вечер. Вероятно за това епископът се обърнал към Хъксли с думите: „Готов ли сте да признаете родството на баба Ви и дядо Ви с маймуните?“ Хъксли отвърнал на предизвикателството с думите, че по-скоро би признал родство с маймуна, отколкото с някой, използващ високия си ранг за неуки бръщолевения на форум, който се предполага да бъде научен. В онова вече далечно време, изреченото от биолога било нечувано оскърбление към човек от ранга на Уилбърфорс. От този миг заседанието се превърнало в битка – шумно надвикване, аргументиране и нападки, които другата страна не слушала, защото била заета със същото. Героят ни Робърт Фицрой бил на това място в качеството си на главен кралски метеоролог, изчакващ реда си за представяне на доклад. Той бил първият назначен на тази длъжност, измислил израза „прогноза за времето“ и бил изключително подиграван, заради неуспехите си в областта. По време на разразилата се буря, Фицрой, който пет години пътува рамо до рамо с Дарвин, който ръководи научна служба и взема отношение по всеки въпрос, бил така да се каже на страната на епископа. Капитанът на Бийгъл ходел из залата с високо вдигнати ръце, в които стояла Библията и викал силно „Книгата, книгата“…

Днес живеем във все същото време. Мнозина са открили своята КНИГА (както и да се казва) и странят от всички останали, които разклащат силната им убеденост. В резултат на това странят и от търсенето на истината, за сметка на диренето на победа обикновено с други, които не искат битка. Четенето на книги дава посоки за размисъл. Съмнението е пътя към истината. Отчаяната убеденост е загуба на време, понякога на целия живот…

P.S. Робърт Фицрой се самоубива пет години по-късно в следствие на перманентна депресия. Може би подтикнат от опасения за загубено време…

Валентин Грандев

Точно преди две години

Ден 23

Ставам все по-трудно. Снощи се обличах три пъти. Обилните дъждове оставиха много влага и през нощта тя носи постепенно наслояващ се студ. Не бих могъл да облека всичко като си лягам, защото би ми било горещо и така се налага многократно да се измъквам от чувала и да добавям дрехи, които компенсират постепенното захлаждане. Нататък Точно преди две години

В едно с природата в Родопа

Поход в планината, по време на който ще Ви предам трупания четвърт век опит на единение с природата.

Ежедневните преходи от хижа до хижа в забавен, хайдушки (без бързане) стил, ще бъдат изпълнени с опознаване на околния свят. Ще научите имената на растения и как лесно може да ги използвате за  да поддържате и подобрявате Вашето здраве. Ще откриете мястото на всяко  създание в екосистемата редом до нашето, като така ще имате възможност да станете екологично ориентирани личности, пример за околните с мисли и действия. Нататък В едно с природата в Родопа